ДЖУЛАЙ МОРНИНГ ПРЕДИ ДЖУЛАЙ МОРНИНГ...ИЛИ ИСТОРИЯТА НА НАЙ-ВЪРХОВНИЯ ИЗГРЕВ

Ципът на палатката се отвори с разкъсващ тишината звук. Кучето ми се размърда до мен и изръмжа лекичко в топлата, но много ветровита нощ. Беше Никола, който ме сръчка:

- Хайде, време е! Другите са готови и чакаме само теб!

Погледнах часовника си. Бе 4 часа сутринта. Бях на ръба да се откажа:

- Май ще е по-добре да пропусна. Много ми се спи!, измрънках с равен и сънен глас.

- Както искаш!, отвърна той и се запъти към другите от групата.

Само минута ми бе необходима, за да разбера какво изпускам. Имах предусещането, че ще е несравнимо. Включих челника си и започнах да се обличам трескаво в палатката. Пет минути по-късно бях в "пълна бойна готовност". Екипиран с всичко необходимо за тежък преход. Раницата - на гърба ми. Кучето - плътно до мен.

Наистина чакаха само мен. Отидох при тях почти на бегом. Бяха 15. Учудващо много за подобно начинание. Дали от прохладата в този ранен час, или от нещо друго, но всички бяхме изключително бодри и с много висок дух, въпреки че някои от нас почти не бяха спали през нощта!

Колко прекрасно бе всичко! Около нас ухаеше на свежест! Закрачихме по склона към махала Гоздевица - едно от Райските кътчета на България, разположено досами границата с Гърция, почти забравено от хората. Но все още носещо в себе си онова очарование, което стопля душата ти и те кара да се връщаш размечтано назад във времето.

Движех се смело във високата почти до кръста трева, панталоните ми попиваха росата, но това не ме притесняваше, напротив - чувствах се божествено. Усетих как на няколко пъти се върнах в детството си. Бях прекарал доста дни от летните ваканции тук и сега в спомените ми се връщаха един по един ароматите на ухаещите билки по поляните, на току що набраната от градината чушка, напълнена със сирене и миризмата на димът, който понякога объркваше пътя си и вместо нагоре през комина, излизаше в стаята и създаваше усещане за уют, стелейки се по пода.

Върховен полет на съзнанието. Предпазлив кучешки лай прекъсна мислите ми. Влизахме в Гоздевица. Селцето бе потънало в сън. Само няколко крави издадоха присъствието си на поляните, подрънквайки с чановете си.

Дотук бе лесната част. Сега навлезнахме в гората, пътечката се стесни, а наклонът стана сериозен. Въпреки това продължавахме сякаш нямаше и следа от умора в телата ни. Започваше да се развиделява.

Личеше си, че тук човешкото присъствие е изключително рядко. Теренът бе див и запазен. Но въпреки това кипеше живот. Поредната прясно изровена дупка почти в средата на пътеката ме накара да се обърна към Теодор:

- Колко хора се изкачват на върха годишно?

Въпросът ми го накара да се замисли:

-Ами, не са много!, каза Тео. - По - малко от 150 души на година.

Отново се върнах към разровената почва. Огромните следи на мечите нокти се бяха запечатали трайно в земята. Звярът бе копал преди няколко часа, вероятно в търсене на нещо за хапване.

Въпреки задъхването ни по стръмния път към върха си говорехме. Дамската част от групата се понаплаши, след като чу за мечо присъствие. Наложи се да поразведрим атмосферата с някоя и друга история...Или по-скоро да ги наплашим още повече.

Изкачването до родопския Ком е сериозна работа. Вече бяхме ходили повече от час, а най-сериозното тепърва предстоеше. Навлизахме в същински "джендем". Огромните риолитни блокове сред вековната букова гора ме накараха да се позамисля за могъществото на природата. Сякаш Господ бе оставил своя отпечатък тук.

Дългата върволица от хора се поразкъса, защото някои бързаха да са на върха преди изгрев. Аз изостанах с малка част от групата - тези, които се поизмориха и изплезиха езици.

Изкачихме последната стръмнина преди върха и пътеката отново стана много приятна за ходене. Измежду старите букове вече се виждаше огненият кръг на Слънцето. По-огнен от всякога.

Бяхме на върха в 5.47 часа. Почти двучасово зверско изкачване, което ми се отрази невероятно добре. Не се бях задъхал нито за миг. Въпреки че последните няколко ходения бяха малко по-мързеливи от другите, явно не бях загубил форма. Това можеше само да ме радва.

Ето тук спирам с описанието, защото самият аз онемях. Човек трябва да се изкачи на Ком поне един път през живота си. За да има смисъл животът му. Планина и небе се сливаха в едно. Бяха като влюбени. А Слънцето ги обливаше с топлотата си. Съвършена хармония, която бе нарушена единствено от птичите песни. Признавам си, бил съм на много места, но подобно нещо виждах за пръв път. Бях свидетел на най-върховния изгрев през живота си.

Стоях като тряснат поне 40 минути. Слънцето се издигна величествено и огря почти всички гънки на Родопа. В сянка останаха най-дълбоките и потайни дипли, над които се стелеше памукова мъгла. Бях облян от приятна утринна топлина, която ми действаше отлично след ранния хлад.

Чувствах се особено добре. Изкачихме се и до самия връх, който бе на стотина метра от нас. А там усещането е още по - странно. Археолозите са открили древно светилище. Правени са разкопки. Доста артефакти са намерени там, но за жалост иманярите не спират с набезите си и унищожават останките с течение на времето.

При една от разкопките са открили останките и на стар параклис, който днес се възстановява. Наречен е Свети Петър. Самият връх е идеалното място за празненства на мечки - сред огромните скални блокове растат диви малини и боровинки, а близката гора е прекрасно убежище за зверовете.

Завърнахме се при останалите от групата, които продължаваха да се наслаждават на лъчите. Бе станало 8 часа и решихме да се връщаме обратно към селото.

Спускането бе също така приятно. Девойките, вече по-спокойни, ни засипваха с въпроси:

- Какво ядат мечките тук?

- Ами и хора ядат, ако се наложи!, отвърнах им шеговито.

Ускориха темпото си несъзнателно. Сякаш искаха да излязат от гората по-скоро.

Махаличката Гоздевица се бе събудила от сладкия си сън сутринта. Срещнахме една от жителките - 92-годишна баба, която се бе запътила към градинката си. Човек би и дал най-много 75. Говорихме си доста. Разказа ни за живота си. Оказа се нелек.

Сподели ни и историята на Гудевица и Гоздевица. Навремето имало двама братя- Гудьо и Гоздьо. Заселили се тук. Избрали си две съседни възвишения и основали селища там. Гудьо останал християнин. Гоздьо обаче сменил вярата си. И така до днес - в едната махала живеят християни, а в другата - мюсюлмани.

Вече бях сигурен, че тук, в подножието на Ком стават чудеса. Това райско кътче, което ми бе подарило чудно детство. С аромати на билки и диви цветя. С прекрасни спомени и преживявания. Може би тук се бях научил да обичам!

Сега чудото оживяваше!

ЕБРУ - ЕДИН ЗАБРАВЕН ЗАНАЯТ ОТ ДРЕВНОСТТА

Ебру представлява техника на рисуване в сгъстена вода, на повърхността на която се нанасят бои с растителен произход. След като рисунката върху сгъстената вода е готова се отпечатва върху хартия. 

Материалите, които се използват, са изцяло естествени. Четките са от конски косъм. Водата се сгъстява с растителна смола, а боите са от растителни пигментни и от пръст. Хартията трябва да е по-плътна, за да попива по-добре, най-предпочитана е тази от дървесна каша.

Техниката ебру е с много дълга история. Тя е едно от най-древните изкуства и е била използвана за украса и декорация в миналото. Наименованието идва от "Аб-ру", което на средноазиатски турски диалект означава водна повърхност. 

Предполага се, че е възникнала през ІХ век в Тюркистан. В периода на Османската империя ебру се е смятала за сериозен занаят и изтънчен вид изкуство, което не всеки художник или майстор е имал таланта да владее.

В миналото ебру се е използвало за украса на листовете, които са служели за официална кореспонденция. 

Ваничката, в която се работи, се напълва с вода. В нея е разтворена растителна смола. Така течността става лепкава и плътна. Заприличва на полупрозрачно платно, върху което с помощта на четките майсторът разпръсква боите. 

Те застиват в различни форми и затова никога не може да имаме две еднакви ебру. Всеки път боите се разнасят върху водната повърхност по различен начин. 

Художникът изобразява форми с помощта на метално шило. В Турция много често правят цветя - лалета и рози, защото са символи на Аллах и пророка Мохамед. 

ОДРИН - ГРАДЪТ НА СЕЛИМИЕ, МОСТОВЕТЕ И УСМИВКИТЕ

Наричат Одрин "Градът на мостовете". Аз го наричам още "Град на усмивките". 

Пристигнахме в ранния следобед. Посрещнаха ни много дъжд и изключително усмихнати домакини. Сякаш лошото време не успяваше да повлияе на настроението им по никакъв начин. Вкусният обяд от прясна салата и традиционното köfte ни се отрази добре след няколкочасовото пътуване и митническите формалности. 

Веднага след обяд започна разходката ни из старата част на Едирне. Казват, че градът е на второ място в света по концентрация на археологически паметници и забележителности след Флоренция. Наистина бе невъзможно да разгледаме всичко за толкова кратък период, но поне бяхме сигурни, че домакините ни са подбрали най-интересните и запомнящи се места. 

Посетихме "Музеят на здравето". Още преди 520 години в Османската империя се е прилагало модерно лечение на психичните заболявания. Докато по това време в Западна Европа изгаряли лудите, тук ги лекували. И то как - с музика, ромон на вода, аромати от цветя и трудова терапия. 

Мястото, където е построен комплексът със 100-те си купола е също специално намерено – на брега на река Тунджа. Той се състои от медицинско училище, болница, гостилница, хамам, приют, кухня, склад за хранителни продукти и джамия. Построен е за по-малко от 4 години, между 1484 и 1488 г. от архитекта Хайреддин. Идеята за него принадлежи на султан Баязид Втори – осмият владетел на Османската империя. Той решил, че втората имперска столица Одрин непременно се нуждае от подобен хоспитал, където лудите да бъдат укротявани, меланхолиците – да излизат от “дупката” на депресиите, лунатиците – да стъпват по земята, епилептиците – да бъдат под постоянната грижа на докторите. 

Болницата е била специализирана и за лечение на очни болести, които също атакували поданиците. Комплексът е работил без прекъсване до Санстефанския договор от 1878 г., когато се сгромолясва Османската империя. Оттогава в продължение на 100 години той е бил напълно занемарен. Но е бил залят и от водите на разбеснялата се Тунджа, което наложило евакуацията на пациентите от одринската клиника в Истанбул. Впоследствие те били върнати обратно, тъй като там нито някой ги искал, нито намерили подходящо място за тъй деликатното им лечение. През 1910 г. уникалната клиника е била реставрирана от германския архитект Корнелиус. От 1993 г. комплексът е във владението на Тракийския университет в Одрин. 

През 2004 г. той е спечелил приза на ПАСЕ за Музей на годината – след ожесточена конкуренция с още 60 европейски културно-исторически обекти. 

Дори днес мястото е уникално за почивка и разтоварване. В центъра на сградата, под огромния купол се чува ромон от шадраван, а навсякъде звучи приятна музика. Интересен факт е, че фигурите на пациентите и лечителите са създадени от восък, по технологията на персонажите в прочутия музей Мадам Тюсо. 

Болните са лекувани чрез музиката на десетчленен оркестър, който изнасял концерти три пъти седмично. За всеки тип заболяване имало и специфична мелодия. 

Мъдри са били хората в древността. Днес наричат сградата със звучното име "Хуррем", което означава Сграда на спокойствието. Интересен факт е, че в годината на основаването си музеят е бил посетен от 3000 души, а през 2009 - от....125 хиляди туристи. Сами си направете изводите! 

Две неща са сигурни за Турция - национализмът и доброто прекарване. Бяхме там едва няколко часа, а не видяхме нито една постройка без националния флаг или без лика на Мустафа Кемал Ататюрк. Турците го тачат изключително много. Благодарение на реформите си превръща Турция в светска държава, а принципите му са известни като Кемализъм. Самото му фамилно име е прозвище, което Мустафа Кемал приема през 1934 година и означава баща на турците. 

Последва разходка до Паметникът, построен в чест на Лозанската конференция и Старата гара. Интересни места, които разгледахме съвсем набързо, за да имаме повече време. 

Имахме възможността да посетим и едната от двете действащи български църкви - "Св. Св. Константин и Елена". Тя се издига в квартал "Киришхане", в югозападната част на Одрин. Построена е през 1869 година със средства на българската общност в града. Градежът продължил по - малко от година, като датата на завършването съвпаднала с учредяването на Българската Екзархия. 

След Балканската война и масовото изселване на българите от Тракия, църквата остава без надзор и започва да се руши. След реставрация през 2008 година отново отваря врати. 

Пребиваването ни в Одрин съвпадна с откриването на изложба "Икони от Родопите", което беше и естественото продължение след посещението на "Св. Св. Константин и Елена". 

Ден втори започна обещаващо. Специално за нас домакините бяха подготвили демонстрация на Мазните борби - националният спорт на Турция. Включени са в списъка на ЮНЕСКО за опазване на нематериалното културно наследство. Участниците в борбите се наричат пехливани, което значи герой или шампион. 

Преди старта на надпреварите, пехливаните се намазват обилно със зехтин. Облеклото им е оскъдно, като трябва да бъдат задължително голи над кръста и без обувки. Облечени са единствено с прилепнали къси панталони, ръчно изработени от биволска или телешка кожа. Традиционното наименование на тези кожени гащи е къспети и може да тежат до 10-12 kg. Крачолите се зашиват с конец един за друг преди мача, за да се предотврати възможността съперникът да вкара ръката си между тях. 

Целта на състезателя е противникът да бъде туширан, като често това се оказва трудно, тъй като върху хлъзгавите тела е почти невъзможно да се приложи захват. По традиция, победител в пехливанските борби е този, който успее да обърне противника си по гръб или да го вдигне във въздуха. 

За мен бе наистина впечатляващо да наблюдавам демонстрациите, тъй като досега не бях имал подобен шанс. А и Мазните борби нямат нищо общо с борбата, която сме свикнали да гледаме. 

Обядът ни се състоя от най-големите специалитети на Одрин - тава джигер и таратор от цедено мляко. Тава джигер те кара да оближеш пръстите си. Това е приготвен по специален начин черен дроб, най - често агнешки, като за целта около 70 % от състава му се премахва, за да остане само най - крехката и вкусна част. 

Казват, че ако отидеш в Одрин и не опиташ тава джигер и не посетиш джамията Селимие, то все едно не си бил там. Джигер опирахме. Сега оставаше да видим и Селимие. Може би неслучайно домакините ни бяха оставили това чудо на архитектурата за края на престоя ни. 

Според някои мнения Селимие надминава по красота дори Света София в Истанбул. Плод е на труда на легендарния майстор Мимар Синан. Според легендата той получил вдъхновение за архитектурния шедьовър докато гледал косите на майка си. Носи името на Султан Селим Втори - син на Сюлейман Великолепни. 

Джамията е построена само за 6 години - от 1569 до 1575. Куполът и е с височина 44 метра и с диаметър - 32 метра. Тежи 2000 тона. Крепят го 8 мраморни колони. Първоначално джамията е имала 1000 прозорци, но са зазидали единия поради вярването, че 999 е магическо число. 

Минаретата на Селимие са най-високите в цяла Турция - 72 метра. Виждат се дори от България. Интересен факт е, че в строежа не е вложена арматура по простата причина, че тогава е била непозната. Въпреки това джамията е издържала 71 земетресения над 7-ма степен по Рихтер, но досега не е мръднала. 

Тежката миризма на чорапи и спарено, която се носеше още от входа, не ме отказа да вляза. Събух обувките си и чинно ги поставих на предназначения за целта стелаж. Вътре имаше стотици хора. Някои се молеха, други спяха върху персийския килим на пода. Аз разгледах с интерес и виснала челюст този архитектурен феномен. Не можах да го сравня с нищо познато. Няма да се опитвам и да го опиша, защото каквото и да кажа, ще е недостатъчно. Просто човек трябва да го види с очите си. 

Излезнах от Селимие. Дробовете ми се напълниха със свеж въздух. Навалицата ме пое и ме отведе до безистена, където имах възможността да открия интересни неща. 

Почувствах се някак си облекчен. Видях Селимие и опитах джигер. През изминалите дни имах шанса да се докосна до уникална култура. Толкова далечна. Толкова близка. Култура, която не сме осъзнали, че носим дълбоко в себе си. Може би ни липсват само усмивките!